Дневникът на един луд

Аксентий Иванович Попришчин. Ах, какъв чудак чудесен! Дали е луд гоголевият герой, или пък светът, в който той живее се е мръднал? На какво се смее зрителят? Може би на самия себе си. Та нали всеки, както казваме, си е „башка луд”. А че времето, което обитаваме не е с всичкия си, едва ли някой се съмнява. За клетия Попришчин въображението му е вълшебно озарение – то му отрежда най-неочаквани роли – ту е крал велик, ту художник гениален, ту гневлив бунтар, ту е безутешно влюбен. А предметите около него придобиват неочаквани и причудливи свойства. Те възприемат изненадващи форми и смайващи качества, способни са дори да оживяват и да разговарят... Но проблемът на Аксентий Иванович е, че вместо фантазията му да е защитна черупка от суровата реалност, тя в крайна сметка му носи само главоболия. Постановката на Нина Димитрова е вдъхновена палитра от неподражаем хумор, пленителна изобретателност и трогателна лиричност. Нейният прочит на „Дневникът на един луд“ доказва, че колкото и сбъркан да ни се струва светът, той може да бъде вълшебен, стига да имаме сетивата да го разпознаем и като такъв.