Малък градски театър „Зад канала“

Ана – Ирини Жамбонас Жулия – Христина Караиванова Кати – Анастасия Лютова Лаура – Каталин Старейшинска Серджи - Пенко Господинов Пом.режисьор – Петя Куртева Графичен дизайн – Теодора Симова Консултант на преводачката – Иван Кожухаров Консултанти на постановъчния екип – Емилиян Колевски (Walltopia) и Тунай Амишев (Walltopia) Малък Градски Театър “Зад канала” благодари на Walltopia за оказаната консултантска помощ. "Четири алпинистки изкачват стръмната стена към върха Фицрой в Патагония по един от най- сложните маршрути за скално катерене на планетата. Четири жени в екстремна ситуация. Погледнато отвсякъде - взривоопасно. " Явор Гърдев

Една история от 15 век, доказваща, че жестокостта, политическите манипулации и гаврата със справедливостта не са от вчера. А също и трагичната илюзия на силните хора, че могат да променят света с добрите си идеи за усъвършенстването му. Юрий Дачев Опасно е режисьорът да изрича онова, което би трябвало да прозвучи от сцената. Ако спектакълът не съумее да го постигне, то режисьорските приказки, дори и най-умните, стават два пъти по-неуместни. Всъщност искам да споделя въпроси, които ме глождят от първата ми среща с романа, после – и по време на работата над драматургичния текст. Какво би се случило, ако Джем наистина бе станал султан? Дали поетът би победил властта или властта – поета? И възможно ли е усилието на истински хуманния човек при срещата му с властта, да има друг финал освен катастрофа за него? Всъщност, тези въпроси, давам си сметка, тревожат открай време не само мен. Още преди Вера Мутафчиева да напише романа си, дори още преди да се е родил Джем. В днешно време можем само да добавим: винаги ли ще са така нараняващи тези въпроси? Бина Харалампиева „Името Джем е отдавна забравено, макар преди столетия да беше във всички уста. Тогава - преди столетия - за Джем пишеха романи и стихове, биха писали едва ли не подлистници, ако по него време имаше вестници и тия вестници – подлистници. Джем възпяваха странстващите певци. През седемнайсети век не можеше да се намери тема по-напрегната, по-вълнуваща от Джем султан, наречен по западному Зизим. Както често се случва, за писатели и поети Джем беше само повод. Канавата, върху която извезваха своите приумици. За света на седемнайсетото столетие Джем бе злочест заключеник и коварно измамен любовник на скучаещи, също така заключени благородни дами. Джем бе за тях жертва на придворни интриги – един кристално чист, подигран от хората младеж. Това всъщност не беше Джем султан, а героят на седемнайсетото столетие. Той с равно прави би носил всяко друго име, но Зизим имаше преимущества: ориенталско, забулено в тайнственост, нашумяло. Романтичната жертва Зизим пошумя и отшумя. Осемнайсетият век дойде с друг вид герои , с още по-различни – деветнайсетият. Кое днес ни връща към Джем? Това например, че Джем досега не е разкрит. Вярно, той биде изровен четири години след смъртта си, за да докаже, че е мъртъв. Но за нас е важна не смъртта му, а неговият живот – тоя, който никой не пожела да опише, истинският. Връщаме се към Джем и затова, че той не беше просто тъжна жертва. Съдбата на Джем показва, че някои истини не са нови, не важат само днес – има истини големи и вечни, които историята непрекъснато илюстрира. Тази, да речем, че между човека и неговата родина съществува сложна зависимост, все още неопределена точно. /“Камъкът си тежи на мястото“ – казват едни, а други им противопоставят: „Никой не е пророк в родината си“/. Тая истина не може да отживее: докато има хора и родини, съдбата на изгнаника ще бъде тема. Към Джем днес се връщаме и по трета причина. В случая Джем за цяло десетилетие и половина – самият край на петнайсети век – съвсем явно, просто голо се очерта политиката на Изтока и Запада. По-късно нарекоха този случай „начало на Източния въпрос“ и може би с право. Нека приемем, че „Източният въпрос“ започва не с напредването на Русия към топлите морета и с усилията на Запада да попречи на това напредване, а с усилията на същия Запад да задържи развитието на Европейския изток, изоставяйки го, дори подлагайки го на многовековни мъки. Никога повече – отколкото по време на случая Джем – не е било така лесно постижимо освобождението на току-що заробените Балкани. Западът пропусна този случай не случайно. Някои считат – от лоша сметка. Не е вярно, сметката беше добра. На нея ние дължим твърде много. Най-общо казано – своето закъсняло развитие, за мъките не говорим, в историята не са уместни сантиментални съображения. Ето, заради това най-вече се връщаме към случая Джем. Много дълго ни убеждават, че произлязлото на Балканите и завършило с тяхната балканизация /термин, ако не пряко обиден, то поне снизходителен/ е въпрос на историческа фаталност. „Няма що 9 искат да кажат – кой е виновен, че Балканите са преддверие към Изтока и поемат върху себе си всички варварски нашествия. Разбираме болката ви – искат да кажат – но географията си остава география, извън човешката воля“. Разбират ни, впрочем. Но защо да премълчаваме, че разбираме по нещо и ние? Това например, дето в случая Джем /както в случая изобщо/ не бива да търсим нито историческа фаталност, нито география. Извън тях наистина е стояла човешката воля – волята на редица хора, направлявали „Източния въпрос“ в неговото начало. За тях са били добре дошли и географията, и фаталността. Те са ги използвали умело. Всъщност работата не е толкова сложна. И ние, и другите знаем добре, че в историята няма съчувствие. След като сме били обречени на всичко онова, което благовидно се нарича историческо предопределение, , излишно е да приемаме благовидността. Наша тъжна печалба е, че можем да разкрием истината по случая Джем. Свидетелите по този случай са отдавна мъртви, но при съвременните методи на съдопроизводството не е трудно мъртвите да заговорят, щом става дума за голям случай. Едва ли ще се противят, тяхната е лесна. Могат да очакват само присъдата на историята. Тя не вреди никому, такава присъда, защото е задочна и условна“. Вера МУТАФЧИЕВА /предговор към романа/

Постановката е подходяща за лица на 18+ Един пиян мъж се скита безцелно. В нощта и в живота си. Съдбата му изпраща млада, опиянена жена. Приближаваме се, доколкото е възможно и веднага проумяваме: има вечен живот. Истината е във виното! Когато главите са замаяни, езиците се развързват. Думите стават истински и в тях се провижда Божието слово. С напредването на нощта и покачването на градуса се появяват нови пророци. В нормалния живот те са банкери, мениджъри, модели, проститутки, знаменитости. Техните успехи ги карат да празнуват заедно. Техните поражения предизвикват изумителни изповеди. Всички са един хор, чиято божествена песен въплъщава свободата… Докато трае ефектът на духовното опиянение и докато Исус Христос се разкрие на всички изгубени в нощта… Три номинации Икар 2018 за спектакъла на МГТ "Зад канала" - "Пияните" : за режисура на Явор Гърдев, за сценография на Никола Тороманов и за авторска музика на Калин Николов! Честито на номинираните! МАЛЪК ГРАДСКИ ТЕАТЪР „ЗАД КАНАЛА“ С „Икар“ 2018 за най-добро представление: „Пияните“, режисьор Явор Гърдев, „Икар“ 2018 за сценография: на Никола Тороманов за същия спектакъл!

Криминална комедия.

“Джъмпи” е съвременна английска пиеса на Ейприл де Анджелис. С проникновение и много хумор авторката описва взаимоотношенията на родителите около петдесет и техните деца в края на тийнейджърството. Номинираният за престижната награда "Лоурънс Оливие" текст предоставя рядка възможност за ярки актьорски превъплъщения, в които комичното и драматичното се преплитат, а крайностите не са хиперболизирани, защото произтичат достоверно от самия живот. Динамична и гротескно смешна като съвремието ни, историята докосва и вълнува, като с находчива откровеност и неочаквана нежност говори за любов, секс, възпитание, загриженост, младост, остаряване, перспектива, безпътица и надежда. Стоян Радев ЕЙПРИЛ ДЕ АНЖЕЛИС е сред утвърдените автори на съвременната британска драматургия. Родена е през 1960 година. Завършва университета в Съсекс. Театралният й път започва като актриса през 80-те години. През 1987 пиесата й „Без дъх“ печели награда на фестивала за млади писателки „Втора вълна“. В творбите на Де Анжелис често се появяват исторически фигури. Не е от драматурзите, които се придържат към определена тематична линия в творчеството си. Де Анжелис предпочита да изненадва себе си и публиката с епохите и проблемите, които предизвикват авторовото й любопитство. Често адаптира известни литературни творби, работи и като либретист. Сред популярните заглавия в нейната богата театрална биография са „Скитничество“, „Смях“, „Брулени хълмове“ /по едноименния роман на Емили Бронте. Пиесите й се играят на най-престижните британски сцени, като особено гостоприемен за тях е „Роял Корт Тиътър“. „Джъмпи“, новото заглавие в репертоара на Малък градски театър, е написана през 2011 година. Интервю за МГТ "Зад канала" със Стоян Радев - режисьор на спектакъла "Джъмпи": - Г-н Радев, какво означава “Джъмпи”? В буквален превод от английски на български думата означава “скоклив”. В преносен смисъл се употребява за “нервен” или “с разклатени нерви”. Ако пък решим да използваме жаргон, можем да стигнем чак до “изтрещял”. Такива са героите в пиесата, а тя е посветена на съвременния живот, в който всеки от нас малко или много е такъв. Но Джъмпи е и името на една детска кукла, която играе важна роля в представлението. Оставихме заглавието, без да го превеждаме, защото вярваме, че всички тези значения ще се разкрият пред любопитните зрители и така ще им бъде много по-интересно. - Подходяща ли е пиесата за тийнейджъри, тъй като разбрахме, че проблемите им стоят в основата на постановката? Тийнейджърите много ще се забавляват, с това което се случва на сцената. И авторката на пиесата, и ние сме се погрижили сериозните теми да се поднасят с чувство за хумор. Това не ги прави несериозни, а напротив - през смеха разбирането на проблемите е още по-дълбоко, освен това смехът има лечебна сила. Не е за пропускане и възможността тийнеджърите да станат свидетели на един по-откровен разказ за своите майки и бащи, да видят и те какви проблеми имат. - Кои са останалите хора, които считате, че биха гледали най-новата постановка на МГТ “Зад канала” “Джъмпи”? "Джъмпи” е за всички, които обичат театъра, защото в него театралната игра е много честна, ярка и многообразна. Независимо от възрастта си, зрителите ще се развълнуват от историята в спектакъла, която се развива с лекота и бърз ритъм, а събитията са интригуващи за всеки. Родители и деца или пораснали деца, за които родителството е перспектива, ще преживеят минути, в които стаените в сърцата им тревоги и копнежи, ще се пречистят от трогателния хумор. Цялата публиката ще бъде окуражена да минава през перипетиите на съвременния живот с усмивка и надежда. Стоян Радев режисьор

Пиесата на Едуард Олби “Кой се бои от Вирджиния Улф” продължава да буди интерес почти 60 години след първата й постановка. Нещо повече - в наши дни говоренето за интимните проблеми, представляващи нейната сърцевина, става все по-важно, защото личното пространство сякаш е изоставено в съвременния живот. Потънал в мрежите на глобалния свят, човек губи чувствителността си към близкия непосредствен контакт. А тази безчувственост ражда насилие. С изключително майсторство, съчетаващо комичното с трагичното, авторът ни прави свидетели на нощна сцена, в която две двойки, по думите на самите герои, “отлепят етикети” и “стигат до мозъка на костите” в техните взаимоотношения. Гледката е пленителна и води до класически катарзис - очистване от потиснатите афекти през съжаление и страх, през плач и смях. Стоян Радев

" Аз обичам, ти обичаш, тя обича" - спектакъл на Теди Москов сценарий Теди Москов и Симон Шварц Спектакълът е вдъхновен от филма на Еторе Скола "Обичахме се толкова много" ТЕДИ МОСКОВ – РЕПЛИКИ ОТ РАЗНИ ИНТЕРВЮТА Съжалявате ли, че останахте да творите в България? Аз не творя, а бачкам. България е в Европа. Ако не аз, то представленията ми пътуват из нея. А успяхме ли да станем европейци? Питайте европейците! Иначе нашите оркестри свирят химна на Европа великолепно. Но за „пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци“, е много трудно да станат каквото и да било друго. Позволявате ли на някого да ви критикува? Критика с позволение, каква критика е. Най-честите ви грешки? На всяка моя премиера ще ги видите. А те са, че пускам премиерата преди за съм завършил представлението. С какво е уникален вашият стил на работа? Че пиша сценария по време на репетициите, съобразявам се с даденостите на актьора и с предложенията му. Чувствате ли се успял? Не това е целта ми. Когато не сте доволен от нещо, как демонстрирате отношението си? С хумор, а когато не успея – с изстъпление. Опитвал съм се да се обиждам, но не се получава. Кога решихте да си пуснете брада? Аз се развивах по-бавно от съучениците си, брадата се появи по-късно. В началото я махах старателно, исках да си удължа детството, но после ме домързя да се бръсна, а и момичетата престанаха да ме вземат за дете. Казвате, че цел на спектаклите ви е да дразните съсловието? Защо? Невъзпитано е да дразниш старец, грозно е да дразниш луд, лошо е да дразниш куче, опасно е да дразниш тигър и тъпак, а да дразниш театрално съсловие, е необходимо. То е твърде кротко /за творчеството му става въпрос/. В провокацията ли се крие успехът на едно представление? В провокацията се крие по-скоро неуспех. Провокацията винаги е насочена към единици. А как се чувства един творец, когато е неразбран? За такъв ли ме смятате? Благодаря. И „неразбран“, и „творец“ са комплименти у нас. Казвали сте, че не харесвате това, което вършите. Щото, ако сте го харесвали, сте щели да спрете да го правите… Какво имате предвид? Точно същото. Какво трябва да се промени, за да се оправи културата? Бюджетът за култура и образование. Сложете три удивителни, моля! Аз обичам ти обичаш тя обича Кой съм аз? Кой си ти? Коя е тя? Кои са всички и за какво става въпрос? Те са трима най- добри приятели, влюбени в една жена цели 30 години. Не става въпрос за триъгълник, а за четириъгълник- любовен и приятелски едновременно. А тя коя е? Кого от тях обича? Изобщо обича ли някого, или просто майсторски „жонглира“ с всичките? Може ли една жена да се влюбва често, но всеки път за първи път? Няма единствена любов! Всяка любов е единствена! Няма нищо по-сложно! Няма нищо по-просто! Всички са италианци. Аз обичам, ти обичаш, тя обича… ли? В тези 30 години, в продължение на които се развива действието, не става въпрос само за любов, а и за излъгани надежди, неосъществени мечти, пропаднали намерения. Това не пречи на комедията да се прокрадва във всеки един детайл от случващото се. Сюжетът е провокиран от филма на Еторе Скола „Обичахме се толкова много“. В него участват изключителните Клаудия Кардинале, Нино Манфреди, Виторио Гасман, Алдо Фабрици и Стефано Сата Флорес. Артистите в нашето представление не им отстъпват по нищо. Теди Москов Награда "Златен кукерикон" за режисура на Теди Москов за спектакъла "Аз обичам, ти обичаш, тя обича".

Постановката е подходяща за лица на 18+ Поп-фолк хроники: Бели птици и куршуми Хроники на поп-фолка създава театрална територия за онази квази-реалност, от която се ражда поп-фолка в хаоса на 90-тте. Поп-фолкът не е просто музикален жанр. Той е манифест на ценности, житейска философия, културно явление, което по някакъв начин се превръща в метафора на пост-социалистическа България. „Бели птици и куршуми“ е театрална хроника, скандално откровен разказ за „златните“ години на поп-фолка, затворени между падането на тоталитарния режим и падането на първите глави на организираната престъпност - меценатите на този музикален феномен, който по-късно прераства в най-успешната индустрия на българския шоу-бизнес. Актьорите предават дословно спомените на емблематични за периода изпълнители, на анонимни свидетели и преки участници в най-скандалните му епизоди. Техните разкази разкриват един свят на апокалиптична празничност, показност и насилие, свят на пайети и гилзи, триумф и безнадеждност, в който само музиката е убежище на загубения морал. Неда Соколовска

Постановката не е подходяща за лица под 14 години! Награда за “Културно събитие на 2025” на „Площад Славейков“ *** НОМИНАЦИИ “ИКАР” 2026 г.*** Категория “ДЕБЮТ” АЛЕКСАНДЪР КЕНДЕРОВ за Хермес/Вал Категория “РЕЖИСУРА” СТАЙКО МУРДЖЕВ ***НОМИНАЦИИ „ЗЛАТЕН КУКЕРИКОН“ 2026 г.*** Категория „ЖЕНСКА РОЛЯ“ ВЕСЕЛА БАБИНОВА за ролята на Екатерина Велика Категория „ПОСТАНОВКА“ ***НАГРАДИ „ЗЛАТЕН КУКЕРИКОН“ 2026 г.*** Категория „ЖЕНСКА РОЛЯ“ ВЕСЕЛА БАБИНОВА за ролята на Екатерина Велика Категория „ПОСТАНОВКА“ Фестивал „ТЕАТЪР, ОБИЧАМ ТЕ!“ 2026 г., Хасково Награда за Поддържаща женска роля за Каталин Старейшинска за ролята й на Мариел. Остроумна, дръзка и бляскаво неприлична – „Велика“ е театрална вихрушка, в която историята, абсурдът и сатирата се сблъскват с царски размах. Авторът Тони Макнамара, познат на широката публика като създател на хитовия сериал The Great, вдъхва нов живот на историята за Екатерина Велика и ни разкрива тази култова историческа фигура като интелигентна и амбициозна жена от кръв и плът, изправена пред един варварски свят на мъже, груба власт и глупост. Под режисурата на Стайко Мурджев, спектакълът превръща сцената на МГТ „Зад канала“ в арена, на която шеметно са кръстосали шпаги любовта и политическите интриги на фона на блестящ хумор, сарказъм и спираща дъха театрална енергия. Великолепният актьорски състав, изключителните костюми и визуалната пищност изграждат свят, в който короните са окъпани в кръв, а атрибутите на властта са секс, поквара и ирония. „Велика“ не е просто историческа сатира, а сложен, мултижанров спектакъл, посветен на днешния ден, една страшна приказка за неистовата битка на жените в свят на токсична мъжественост, за блясъка на интелекта в епоха на тържествуваща глупост, за властта като болестно състояние с фатални последици.

"Когато Молиер пише „Тартюф“ през XVII век, той създава произведение, което не просто изобличава лицемерието и фанатизма в своята епоха, но и разкрива вечния човешки стремеж към власт, контрол и манипулация под прикритието на мнима добродетелност. Тартюф не е просто герой от пиеса – той е архетип. Лицемерът, който използва маската на благочестието, за да манипулира и унищожава. В онези времена, когато религията е била не само духовна, но и политическа сила, “Тартюф” е пряк удар срещу онези, които злоупотребяват с вярата в Бога за лична изгода. Тази пиеса, въпреки своята острота и хумор, неслучайно е била цензурирана и предизвиквала скандали – защото е разкривала една истина, която е болезнена и неудобна. Но защо “Тартюф“ остава актуален и днес? Защото Тартюф е повече от религиозен лицемер. Той е метафора на всички онези, които се възползват от страха, невежеството и наивното доверие на хората. В нашето съвремие можем да разпознаем Тартюф в различни сфери на живота – в политиката, в медиите, в социалните мрежи, в междуличностните отношения на различни нива. Това е човекът, който обещава спасение, но всъщност неистово се стреми към контрол. Това е онзи, който използва морала като оръжие, а ценностите като параван за преследване на неетични цели. Според моето виждане „Тартюф“ не е просто комедия останала в историята от епохата на класицизма, а огледало на обществото ни. “Тартюф” взривява морала до ексцес. В свят, в който информацията се превръща в средство за манипулация, а „правилното мислене“ често е диктувано от най-шумния глас, Тартюф оживява не само като образ, но и като предупреждение. Чрез динамиката на взаимоотношенията между героите на Молиер, Оргон и Тартюф, в този спектакъл изследвам механизмите на властта, които спекулират с доверието; лицемерието, което се надсмива над обсесивната вяра в една светла идея. Как се създават и поддържат лъжите? Защо наивното лековерие заслепява разума на тези, които не умеят да разпознават лъженабожниците и лъжехрабреците? И какво струва на едно общество, когато истината бива заглушавана от лъжата, контрола и манипулацията? Ситуацията Тартюф за мен е призив за размисъл и разпознаване на лицемерието около нас. „ Тартюф“ е урок по съмнение, пробуждане и освобождаване." Лилия Абаджиева, режисьор