Театрална работилница „Сфумато“

Хенри Чинаски - героят алтер его на Чарлз Буковски, е още млад, тъкмо пристъпил в истинския живот преди да започне шестването си из всички романи на своя автор. Пред нас той се изправя на сцената, за да се надсмее с дивашкото си чувство за хумор, преборвайки спомените от тежкото си детство, причинено от баща му. Чрез маската на своята ирония и цинизъм Хенри се противопоставя на затискащия го свят , в който от малък е трябвало сам да се справя... Той осмива всичко, с което се сблъсква всеки подрастващ - несподелени любови, проблеми в семейството, борба за насъщния, творчески пориви, мечти за един по-голям живот, борба със системата, която постоянно се опитва да ни засмуче... Самоироничен към себе си и своите стремежи, предизвикващ смеха на своите зрители, Хенри успява да надмогне меланхолията на ежедневието и тежките удари нанесени от баща му. Без да спестява нищо от това, което чувства и мисли.

Сред кресливото говорене и нищонеказване – поезията на Цочо Бояджиев е жива вода, в която да утоли жаждата си тревожният дух на човека. Умът да слезе в сърцето, да се довери на болката, да я приеме като своя участ, защото тъкмо тя – човешката болка, поражда „проклетите“ въпроси, разголва смисъла на съществуването. От години нашият театър търси в голямата поезия драматургиите на смисъла, създава спектакли-зони, в които сталкери са поетите, търси форма на друг живот, който събира тук-сега и там-винаги, играта и не-играта, възникването на артистичния импулс като духовен; открива начини „мисълта да се вижда“, както казва А. Арто. През поезията счупената чаша да стане отново цяла, да се усетим като „току-що сътворени“, макар да сме за малко тук; да отворим монолозите си към диалог с другия (по Сократ) и да заобичаме този друг „поне толкова, колкото обичаме себе си“.

„Макбет“ е легенда за зараждане на злото; мистичен хорър за света, останал без ценности и идеали; кошмар, в който виденията са единствено за земен ад, кървава чернилка, която се пропива в почвата, която витае из въздуха, която се просмуква в кожите. „Макбет“ е мит за човеците, извършили най-ужасяващия грях; престъплението, което провокира онзи чудак на Ницше да завика сред тълпата: „Къде е Бог? Ще ви кажа! Ние го убихме – аз и вие!“. „Макбет“ е предупреждението на Барда към човека, който за да оцелее, е повярвал, че милосърдието, лоялността и любовта са препятствия, които трябва да се умъртвят; напомняне, че от една душа без морал, без вяра, без Бог остава единствено „една нещастна движеща се сянка“. Спектакълът е резултат от ателие върху пиесата на гения, чиято голяма цел беше да изследва какво е злото и как то се поражда в човека. „Митове за крал Макбет“ не обслужва наратива, а се стреми да отключи енергиите, които Уилям Шекспир е заложил в своята поезия. Това е перформативно-театрален „джем сешън“, който разучава болестите на душата, епидемиите на ума, бесовете, които заличават човешкото в човека.

Хлебарка ли е човекът или не е хлебарка? В какви ситуации сме готови да смачкаме другия, макар и само във въображението си, където това символично убийство може да остане безнаказано? Това е темата, която пронизва текстовете на Хайнер Мюлер, Ф. М. Достоевски и Франц Кафка. Спектакълът “Поема за хлебарките” се опитва да начертае паралелите между трите разказа за обезчовечаването на ближния и отправя едно предизвикелство към своята публика: А вие, ако имахте възможността, бихте ли отнели живота на онзи, който си позволява да убива безнаказано? За творческият ни екип театърът е форма на бунт, макар и питомен. Той е пространство, в което можем да си представим едно друго правосъдие, което не е корумпирано и може да посочва и наказва виновниците ефективно. Да раздава присъди и да подсилва доверието на гражданите в институциите. Ако не в реалността, то поне някъде трябва да има такъв “отдушник” за гражданското недоволство.

Замислен като еднократно представление в Малкия сезон на Театрална работилница "Сфумато", форматът “Актьори срещу Поети” в Театър “Сфумато” стана част от репертоара на театъра и се превърна в един от най-успешните литературно-актьорски опити.

Нищо не е по-съществено от несъщественото. НИЕ НЕ СМЕ В ИЗГНАНИЕ, НИЕ СМЕ В ПОСЛАНИЕ! „През ДУМИТЕ той се беше запътил към предела на нещо, напрегнато към Нищото. Ето, че най-сетне достигна този предел. Да въведе ДУМИТЕ в Смъртта или Смъртта в ДУМИТЕ – Той вече знае как е. ЕДИНСТВЕНО ТОЙ... Всичко започва от първите редове на „Молой“, когато един дебнещ, навярно самият Молой, разказващ от първо лице, скрит на височинка зад една скала, наблюдава двама души, които се срещат на излизане от града. Незабравим образ. Дошли от никъде, запътили се за никъде с клоунската си походка, двамата Бекетови крачещи се чувстват наблюдавани, както Владимир, както Уини и Крап, и онази полудяла Уста в „Не аз“, и всички останали. Има нещо да се види и да се каже, лошо видяно, лошо изказано. ДА ВИДИШ ВИЖДАНЕТО, ОЧИ В ОЧИ. ДА КАЖЕШ КАЗАНОТО, ДУМИ В ДУМИТЕ; в деня, когато писателят разбира, че трябва да напредва неотклонно в посоката – ЗЛЕ ВИДЯНО, ОЩЕ ПО-ЗЛЕ ИЗКАЗАНО – нашият Пруст, нашият Джойс, нашият Селин от втората половина на века е роден. Но също и нашият Данте, нашият Паскал, нашият Шекспир." Алфред Симон Искам да посветя това мое посягане към Бекет на паметта на двама мои любими приятели – Крикор Азарян и Наум Шопов, които в залеза на така наречения „зрял соцреализъм“ се бяха одързостили да поставят „Последната лента“. Незабравим спектакъл! Нямам думи да опиша ефекта от него върху цялото ни тогавашно театрално мислене. Много ми се иска нашият спектакъл да произведе този ефект и върху сегашното ни театрално състояние. Иван Добчев

“Макар че пъпли през калта със своята кола, натежала от черни мисли, по коловозите на път, който сякаш идва отникъде и води заникъде, Радичковият човек посмява да вдигне поглед и да се понесе във вертикала. Радичковият човек е онзи, който носи спомена за своето предназначение в света. Това е оня човек, който не позволява на верблюда да превърне душата му в пясъци, а се понася към небето, за да го пипне с пръст, пък и учи своята спешена врана да хвърчи. Но там, свил се на топло в гюмето, винаги ще има по един, който чака да стреля на крило и да свали на земята всичко, което подхвръкне край него. И именно това прави живота в полет най-извисен, най-истински, най-ценен, защото само на ръба между отвъдното и отсамното човек може да срещне ангели и да си припомни своя корен. А това е коренът, към който всеки един от нас има нужда да се завърне. Това са природата, козата, прасето, семейството, домът, хората, за които трябва да се грижим. Този корен е земята, от която сме създадени и където, като най-ценно имане, лежат и най-ценните ни идеали. Завърнем ли се към тях, дълго след нас перушината ни ще продължава да лети из въздуха и да топли онези, които я вдигнат от земята. Спектакълът сам по себе си представлява един своеобразен “опит” за “летене” над сцената, насочен отвъд границите на физичното. А ако ние — спешаваните — успеем да се понесем из облаците, ще завържем със себе си и своя зрител, за да полетим из Вселената на Йордан Радичков и ще станем заедно нейно отражение, за да изпишем във въздуха своите стремежи с паче перо.” спектакълът е коопродукция между ТР "Сфумато" и ДKТ " Константин Величков" Пазарджик ,

Хлебарка ли е човекът или не е хлебарка? В какви ситуации сме готови да смачкаме другия, макар и само във въображението си, където това символично убийство може да остане безнаказано? Това е темата, която пронизва текстовете на Хайнер Мюлер, Ф. М. Достоевски и Франц Кафка. Спектакълът “Поема за хлебарките” се опитва да начертае паралелите между трите разказа за обезчовечаването на ближния и отправя едно предизвикелство към своята публика: А вие, ако имахте възможността, бихте ли отнели живота на онзи, който си позволява да убива безнаказано? За творческият ни екип театърът е форма на бунт, макар и питомен. Той е пространство, в което можем да си представим едно друго правосъдие, което не е корумпирано и може да посочва и наказва виновниците ефективно. Да раздава присъди и да подсилва доверието на гражданите в институциите. Ако не в реалността, то поне някъде трябва да има такъв “отдушник” за гражданското недоволство.

Това мое (трето поред) режисьорско паломничество в поетиката на Ани Илков издава някакво театрално-актьорско припознаване, интуитивно родство. Ани е поет с душата на Ботев. И той като него може да види там, на Балкана, как юнакът "лежи и пъшка, юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и сила мъжка", но и той като него не се сдържа да гледа хладнокръвно, как нашите пишман политици се гърчат и овъртолват всичко до което се домогнат и как "Бъл/!/гария се дави…Бъл/!/гария се дави". Не му иде и той като Пишурката "да пише стихове на баба си за хурката". Затова в този трети опит съм решил да ви въведа и в поетиката на Ани Илков-памфлетиста, чиято поетика е по Ботевски ожесточена и екстатична и в нея ще ви облъхне въздухът на нашите политически вихрушки от така наречения Преход и те ще ни завеят в онова негово „село оглупяло със изгнил улук“, където като тенци бродят гротескните карикатури на Антон Югов, Тодор Живков и техните наместници Георги Първанов и „тестикула“ Сергей Станишев, борецът срещу фашизъма Жельо Желев, бабаит-охранителя Бойко Борисов (Агент „БУДА“) и неговия ГУРУ, Бригадир (БРИГО) Аспарухов, секретар на ДС, и на появилия се сякаш от небитието Симеончо Кобурготски. Всред тях ще се яви и един нов луд Мунчо (Едвин Сугарев) със своята самотна гладна стачка и напускането на СДС, което се оказало пълно с ченгета. Там, всред цялата тая „врява и безумство“ са и трите бабички в центъра на София, които медитират върху следния дискурс, артикулиран от едната: „Когато дойде 9 септември, аз бях на 17 години, майка ми бе на 37, а баба ми на 57. Когато дойде 10 ноември, аз бях на 57 години, дъщеря ми на 37, а внучката на 17“. И си задават прокобния въпрос: „Какво да правим?“. И Ани Илковия протестър ще ги натири безпощадно в историческото небитие: "Нищо няма да правите, бабички загубени, няма вие да замисляте освобождението на три синджира роби, вие няма да се занимавате с business, нито ще учите политология. Херцен за какво е бил в Лондон, тази държава защо е 1300-годишна. Вие нито ще плетете, нито ще разплитате чорапа, бабички. Тайно учение на сакатлъка няма да създаваме! Кирил и Методий умря на 42 години, а Добролюбов и Писарев на 24, но не сте ли прочее като гноми на своите права и лернейски хидри на своята лакомия вие? След смъртта на Джими Хендрикс трябва ли да има бабички и то три?!?"

Хераклит казва, че спящите живеят в отделни светове, докато будните обитават един и същ. Будните са принудени да споделят битието си с другите — да решават проблемите на обществата, от които са част, да поемат отговорност и да се тревожат за своето бъдеще. Спящите, макар и само за кратко, могат да забравят всичко това. Да се откъснат от света. Да си отдъхнат. И да сънуват, може би. Но ако сънят е пространство на въображението и една от последните територии на човешката свобода, то днес човекът спи все по-малко и сънува все по-рядко. Защо? Какво ни пречи да спим? Има ли някой, който иска да отнеме съня ни? Отговорите на тези и още много въпроси търси главният герой на спектакъла „INSOMNIA“ — в едно пътуване между будността и съня, между частното и политическото, между реалността и фантазията.

Проектът замисля да възсъздаде на сцената Радичковия свят и неговите човеци в контекста на ХХI век; да направи нов театрален превод на неговите послания – предупреждения за съдбата на уникално българското в срещата му с Европа и света; да реабилитира живата връзка на българина с природното и магичното в битието и да ги защити като непреходна ценност.

Как бихме могли да определим Мария Вирхов? Много читатели вероятно биха казали, че това е най-култовата българска ъндърграунд поетеса през последните трийсет години, а може би и изобщо. Вирхов наистина е уникално явление – разкъсвана между влиянията от българската и руската поезия, но и това на пънка. Водеща живота на аутсайдер, някои биха казали почти клошарско съществуване, но и превеждаща поезия от чужди езици. Консумираща в еднакви количества книги и алкохол, филми и наркотици. Намерена мъртва в Перловската река. Пътешествието през нейната поезия е дело на един млад и талантлив екип, воден от режисьора Ростислав Георгиев, който наскоро получи награда „Аскеер“ за дебют. Техният поглед в творчеството на Вирхов ще помогне на зрителите да надникнат в ъндърграунд пространствата на вирховата душа, но и ще помогнат на запознатите с нейната поетика читатели да я видят по нов начин. Тя е кралицата на суицида. Тя е кралицата на суетата. Тя е кралицата на ланшната шума. Тя е Мария Вирхов. Те са нейните проявления. Те ви очакват в зала Ъндърграунд на Театрална работилница „Сфумато“. Те са върхови в пътешествието си във Вирхов. Те са Лора Тенчева, Надежда Колева, Ивана Керанова и Явор Намлиев. Вирхов си играе с езика подобно на дете като разрушава мъртвите му конструкции, в които сме свикнали да мислим, за да го открие и сътвори наново – жив и изпълнен със смисъл. Поезията ѝ е провокация – към въображението ни, към това, което знаем и смятаме за неизменно, към клишетата и шаблоните, с които сме пропити и в които ежедневно се ограничаваме. Нейните словесни акции ни отърсват от съображенията – в същината си страхове, парализиращи мисълта и изричат това, което завоалираният под булото на приличието конформизъм удобно премълчава.