Есенна соната

Преди години удивително талантливият артист Кольо Карамфилов ми сподели, че „лицето е печатът на Бога“. Бергман е поет на човешкото лице – „другото лице“, невидимото, оттеглено в сянката на личността, трептящо под повърхността на привидната уравновесеност, извадена от търпение, екстатично изгубила равновесие. В „Есенна соната“ скритото лице, в ипостасите на майка и дъщеря, се появява, за да измести фокуса от привидното, да разруши привидната измамна обвивка на ежедневното и да превърне бита в битие. Това нощно лице е родено от сънищата, изпълнено със страсти, наранено, яростно, бясно. В това лице обаче просветва религиозна надежда. В „Есенна соната“ Бергман не посочва спасение, но разкрива жаждата за него. Спектакълът се състои в усещането за милост като събитие, а не като резултат. Самото човешко усилие към милост превръща „Есенна соната“ в екзистенциално събитие с въздействието на антична трагедия – едновременно Медея и Електра.