Пиано в тревата

Не помня кога заобичах написаното от Саган. В годините на читателското ми порастване тя вече беше „звезда от времето на татко“. Романите ѝ ми се струваха сантиментални, леко банални и трудни за различаване един от друг. Все пак – никога скучни. Недоумявах обаче какво е скандалното на „Добър ден, тъга“, по-интересно ми се струваше онова, което научавах за живота на самата Саган. Наркотици, хазарт, катастрофи, предизвикателни връзки с мъже и жени, бурни разправии на фестивала в Кан, когато е председател на журито… На малкото нейни снимки, които се появяваха в нашата преса, все повече се виждаше остаряваща жена с несигурен поглед, напомняща с нещо на уморена птица… Постепенно започнах да откривам колко смелост има у Саган като писател. Тя говори за любовта с простота и неочакваност, които носи самото чувство. За секса – без превземки, но и без излишества, за разделите – без сълзи, но с безпощаден „обзор“ на раните. Най-славните сезони на писателската ѝ слава може да са отминали, но Саган остава сред авторите, които ще са наблизо, когато се изправим пред пораженията си. Пред изстиващото лято и самотата, които идват след тях. Не помня кога заобичах написаното от Саган, но знам защо. Заради умението да ни поведе в изкуството да поздравяваме тъгата. При това с усмивка. Почти.