„ТАМ“ е спектакъл инсталация, който изследва как се създава място на убежище, в което отново можем истински да почувстваме себе си и другия. Locus amoenus е не само физическо или въображаемо пространство, но и емоционално и психологическо убежище. Място, което съществува само докато сме заедно, където телата, гласовете и присъствията се преплитат в едно общо състояние на внимание. Няма безопасно място, няма разделение между сцена и публика – има общ въздух, споделена тишина, движение, които преминават от едни към други. Светлината се пренася, разпада се. Звукът следва жеста, гласът се смесва с материала на пространството. Всеки момент е различен – мястото се променя и ние заедно с него. Концепцията за locus amoenus или „прекрасното място“ има универсално значение, защото отразява дълбоко вкоренената човешка потребност за място на сигурност и покой на тялото и ума. Locus amoenus е убежище от външния свят, в което можем да се изолираме, за да се възстановим и да се свържем отново със себе си и с другите на по-дълбоко ниво. То е крехко и уязвимо пространство, което лесно може да бъде нарушено. То носи интимността на споделените моменти, които създаваме в тези пространства. Артистичната концепция на проекта изследва идеята за locus amoenus в контекста на съвременния свят на дисонанс. Целта е да се създаде артистично пространство, което не само позволява, но и приканва аудиторията да изследва своите представи за убежище, сигурност и уют и как може да постига и поддържа това психо-емоционално състояние. Къде е балансът между реалността и идеала; между стремежа към утопичен мир и обкръжаващата ни действителност? Проектът разглежда и концепцията за живота като сън, където сънят често се използва като метафора за бягство от реалността. Кой е вашият locus amoenus? Как можем да изграждаме заедно тези места „там“? Има ли колективно „там“, което можем да търсим като общество? Деян Георгиев е мултидисциплинарен артист и хореограф, работещ в пресечната точка между изкуство, наука, присъствие и движение. Завършил НАТФИЗ, той се движи между театъра и съвременния танц, изследвайки как тялото, системите и средата си взаимодействат и резонират помежду си. Неговото соло представление Wired е избрано в селекцията на Aerowaves Twenty23, а Last Orbit е включено в Moving Balkans Showcase 2026. Хореограф е на сценични продукции като Одисей в Драматичен театър – Пловдив и Моби Дик в Народен театър „Иван Вазов“. Включен е в класацията Forbes Bulgaria „30 под 30“ и има магистърска степен по хореография, артистично изследване и ко-създаване от Codarts/Fontys, Холандия, където развива своята практика, изследваща сценичното пространство като жива екосистема на взаимовръзки между тялото и заобикалящата среда. „ТАМ“ е четвъртият проект, който се реализира по линия на Програма „Апостол Карамитев“. Програмата стартира през 2023 г. по повод 100-годишнината от рождението на големия български актьор Апостол Карамитев. Основната цел на инициативата е да се даде възможност за представянето на различни форми и естетики, да се предложат нови, интердисциплинарни перспективи към правенето на театър, да бъдат открити интересни автори, идеи и практики, да се отправят нови артистични предизвикателства към трупата и екипа на театъра, да се даде видимост на нови или непознати за Народния театър автори, които да внесат своеобразните си разбирания за сценично произведение. Представлението не се препоръчва за лица под 14 години и за зрители с фоточувствителност или епилепсия.

Министър на туризма, министър на евроинтеграцията - Ванина Кондова

„Няма проблем“ е комедия за разговора като игра, за думите като стратегия и за онези малки отстъпления от истината, които правим, за да продължи срещата още малко. Двама непознати се срещат отново и отново – всеки път с лека промяна, с нова версия на себе си, с различен отговор на едни и същи въпроси. Сцените се повтарят, репликите се разместват, а реалността се оказва гъвкава – в зависимост от това кои сме в момента и какво сме готови да кажем, за да бъдем харесани. Между неловкия флирт, дребните лъжи, искрените признания и внезапните обрати, спектакълът проследява как разговорът се превръща в поле за маневри, а „няма проблем“ – в универсално оправдание. С хумор и точни наблюдения „Няма проблем“ поставя въпросите за самотата, близостта и нуждата да се нагодим към другия, без да изгубим себе си. Комедия за съвременния градски човек, за срещите, които можеха да се случат по хиляди начини и за онзи един момент, в който всичко изглежда възможно. За първи път SURE THING е поставена на Манхатън Пънч Лайн Тиътър в Ню Йорк Сити през февруари 1988 г., Стив Каплан, художествен директор.

За втори път едно от най-интересните имена на европейския театър словенският режисьор Йерней Лоренци ще поставя с трупата на Народния театър. След постановката „Орфей“ Лоренци се завръща в София, за да работи по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“ (2012 г.). Романът е превеждан на повече от 20 езика, печели престижната международна награда „Ян Михалски“ през 2016 г. и е финалист за Американската награда на PEN за превод, Premio Strega Europeo, наградата на Haus der Kulturen der Welt, наградата „Грегор фон Рецори“ и други. Според списание The New Yorker „истинският стремеж на Георги във „Физика на тъгата“ е да намери начин да живее с тъгата, да ѝ позволи да се превърне в източник на емпатия и благотворно колебание...“. Късометражният анимационен филм „Физика на тъгата“ по едноименния роман (реж. Теодор Ушев) печели множество международни отличия и е сред заглавията в краткия списък за наградите „Оскар“ през 2020 г. В романа времето не следва хронологичен ред, а е фрагментарно, циклично и преживяно отвътре. „Физика на тъгата“ разказва за начина, по който човекът преживява времето, историята, загубата чрез паметта, емпатията, историите. По разбирането на свети Августин: времето съществува преди всичко в човешкото съзнание, а не като обективен поток. Минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно; паметта променя и огъва времето, а настоящето е крехко и мимолетно. Книгата е изградена като архив, куфар или лабиринт от спомени. Личните спомени се преплитат със семейната история и колективната памет. Спомнянето се превръща в етичен акт – опит да бъде съхранено онова, което иначе би изчезнало. Паметта не е точен документ на фактите, а нещо нестабилно, фрагментарно и дълбоко емоционално. Тъгата не е слабост, а форма на познание, тихо противопоставяне на съвременността, обсебена от идеята за щастие на всяка цена. Романът е елегия за всичко, което постепенно изчезва. Писането се превръща в опит да бъде спасено онова, което е на път да се изгуби завинаги. Спектакълът на Йерней Лоренци създава сценична версия, която превръща литературния лабиринт в жив театрален свят от спомени, истории, образи, гласове и тела. В центъра на спектакъла е човекът, затворен в собствения си лабиринт от минало и бъдеще, от страхове и надежди, от самота и копнеж за близост. Митът за Минотавъра се преплита с личната и колективната памет, а отделните човешки съдби образуват общ разказ за поколенията, за изгубеното време и за способността ни да чувстваме болката на другия като своя. Със своя дълбоко емоционален и ритуален театрален език, Йерней Лоренци изгражда спектакъл, в който ансамбълът се превръща в единен организъм, а сцената – в пространство за споделено преживяване. Чрез музика, лични разкази, спомени и колективно присъствие актьорите търсят онова, което ни свързва отвъд различията: човешкото и общото настояще. Спектакъл за емпатията като форма на съпротива. За човешката нужда да пазим следите на миналото и да мечтаем бъдещето заедно. Защото, както напомня Георги Господинов, след края на света може би най-важното е да разтворим ръце и да прегърнем другия.

„Повечето пиеси на Константин Илиев избягват клопките и лесното балансиране на ръба на позволеното, а онези, които се докосват до същностни за българската култура нагласи и ценности, до драматичното проблематизиране на българската рефлексия на най-важните събития както в българската история, така и в тази на ХХ век, ще останат сред най-доброто, създадено изобщо в българската драматургия: „Великденско вино“ и „Нирвана“ са само най-налагащите се имена“, пише преди години проф. Виолета Дечева. Но думите ѝ остават актуални и днес, когато за втори път на сцената на Народния театър ще видим постановка на пиесата „Великденско вино“ от Константин Илиев. Пиеса, превърнала се в обичана, съкровена класика, обиколила с невероятен успех сцените на българските театри. През 1993 г. режисьорът Иван Добчев я поставя в НТ с незабравимия Велко Кънев в ролята на поп Кръстьо Никифоров и Цветан Алексиев в ролята на Гечо Немия. По повод 150-тата годишнина от обесването на Васил Левски с величествената задача да възкреси във въображението ни образа на Апостола се заема режисьорът Явор Гърдев. И как другояче, ако не с „Великденско вино“ на Константин Илиев. В ролята на поп Кръстьо е Владимир Пенев, а Павлин Петрунов играе Гечо Немия. Поп Кръстьо в разрез с канона, но от пастирска грижа и с надежда за помирение с ловчанлии, е запазил комката в потира непотребена, за да може да причести някой мирянин през деня. Църквата обаче и днес остава празна. Явно никой не желае да се причестява от ръката на Поп Кръстьо. Между свещеника и ловешкото паство е зейнала пропаст и изглежда той сам ще трябва да потреби светото причастие, което макар и със закъснение, е длъжен да направи. Пристъпвайки към потира обаче, Поп Кръстьо се сеща, че според устава на Вътрешната революционна организация, на която сам е бил член преди Освобождението, предателството се наказва със смърт. Възможно ли е бившите ловешки комитаджии да стигнат дотам, че да сипят отрова в причастието, докато не е било пред очите му? Затова ли никой не идва да се причестява с тази комка? Защото е отровена? И чия ръка би дръзнала да посее смърт чрез оскверняване на свещените дарове — плътта и кръвта Христови? Наоколо се навърта единствен Гечо Немия — лудият клисар, който ще бъде поставен на изпитание от поп Кръстьо чрез страстна обвинителна реч срещу деянията на Апостола на свободата. Преди да отбележим 150-тата годишнина от обесването на основателя на Вътрешната революционна организация – Васил Иванов Кунчев, имаме случай да възкресим присъствието на Левски във въображението си. От три години насам екипът на настоящия спектакъл, облегнат на солидните плещи на двамата си доайени – драматурга Константин Илиев и художника Павел Койчев, бавно и търпеливо очакваше възможността за среща с възкресеното в думите на Поп Кръстьо присъствие на Апостола. Именно в град София, където преди век и половина бе вдигнато бесилото, именно на улица „Дякон Игнатий“, ежедневно напомняща ни с името си кого сме изгубили на това бесило, ще чуем отново обвиненията на поп Кръстьо Тотев Никифоров към единствения неоспорим български герой. С пронизващите думи на Константин Илиев и сред образите на Павел Койчев ще потънем в споделената болка и радост от онова тихо, мъдро, дълбоко и истинско родолюбие, на което все още са способни творци като тях двамата. Дори във време, когато лицата на светците висят по прасците.

“Те бяха десет“ пренася публиката в атмосферата на напрежение и мистерия, където десет души, свързани с тайни от миналото, се оказват изолирани на остров. Всеки от тях има причина да се страхува, тъй като неизвестен убиец започва да преследва гостите, следвайки зловеща детска песничка. Чудесната писателка, госпожа Агата Кристи, ни сподели, че сюжетите на нейните романи намирала, когато мие чинии. Това било толкова глупаво занимание, че неволно минавали мисли за убийства. След изповедта ѝ, като чешех котката си (също глупаво занимание), прочетох тази нейна пиеса. Охо! Тя е много умна. Въпреки, че е лудо криминална. Злото е в нея, но… там идва и райска любов. Доброто побеждава лошите! Ама кои са лошите? А де! Ей за това направихме този спектакъл: да търсим кое е черно, кое е бяло. И да имате усмихнати дни. Без кошмари!

“Любовта тук е и като предложение да се случи, и като възможност да се постигне. А основанията това да стане са наглед повече от благоприятни: млади хора, обладани от любовно чувство, съответните любовно-еротични игри, за да бъде то – чувството, активирано, затвърдено, възнаградено с взаимност и накрая успокоено в щастлив брачен съюз. Но, както винаги при Шекспир, цялото това романтично описание се оказа една голяма привидност. Всъщност “Много шум за нищо” е текст за невъзможността любовта да се случи, да се постигне, да се разкаже. “Много шум за нищо” не е афоризъм, който с дяволита усмивка разрешава дребни любовни недоразумения, а метафора на безплодните усилия на човешкото същество да намери себе си в едни враждебен и хаотичен свят.” Вече 400 години “Много шум за нищо” покорява и заразява с дръзкото младежко привличане, с любовно опиянение, без да спестява болката и слисването, когато това опиянение свали лъжливата си лекомислена маска. Комедията се издига до философското познание за човешката природа и за любовта и не престава да вълнува зрителите. Песента към спектакъла “Рай” е емблематична за Стефан Вълдобрев и за неговите изяви като певец и композитор. Звездите на Иван РАДОЕВ, Стефания КОЛЕВА, Камен ДОНЕВ, Георги КЪРКЕЛАНОВ, Кристина ЯНЕВА, Анастасия ИНГИЛИЗОВА и Иван ЛАСКИН изгряха в тази пиеса. Премиерата на пиесата в Театър "Българска армия" е на 18.12.1997 г.

А „родителите“ не са съвсем сигурни какво точно търси той при тях и коя е тя изобщо. При нелепата среща между четиримата всички започват да говорят за различни неща, но всички вярват, че знаят истината, без да осъзнават, че не говорят за едно и също. Малките лъжи, изречени с добри намерения, се сблъскват с големи недоразумения. А в този сблъсък най-смешното е, че никой не лъже съвсем – просто всички бъркат кого точно познават. „Запознай ме с вашите“ е брилянтна ситуационна комедия, изградена върху фино чувство за хумор, остроумен диалог и неочаквани обрати. В света на тази пиеса истината е въпрос на гледна точка, а всяка среща – комедия от грешки.

„Царицата на чардаша” на Музикалния театър е класическа и в същото време модерна трактовка на оперетата на Калман, която ни пренася в бляскавата атмосфера на Австро-Унгарската империя. Модерното в нея е не само динамиката на действието, но и взаимоотношенията между героите. Почитателите на оперетата ще се насладят на богатата оркестрация в музиката на Калман, увличащото и изпълнено с комични обрати либрето, динамичната хореография и красивите костюми и сценография. Както и в другите оперети на Калман, така и тук любовта се извисява над най -непреодолимите социални различия и предразсъдъци. Премиерата на „Царицата на чардаша” на сцената на Музикалния театър е на 24 февруари 2018 год. по повод 100 години от началото на професионалната оперета в България.

Сред кресливото говорене и нищонеказване – поезията на Цочо Бояджиев е жива вода, в която да утоли жаждата си тревожният дух на човека. Умът да слезе в сърцето, да се довери на болката, да я приеме като своя участ, защото тъкмо тя – човешката болка, поражда „проклетите“ въпроси, разголва смисъла на съществуването. От години нашият театър търси в голямата поезия драматургиите на смисъла, създава спектакли-зони, в които сталкери са поетите, търси форма на друг живот, който събира тук-сега и там-винаги, играта и не-играта, възникването на артистичния импулс като духовен; открива начини „мисълта да се вижда“, както казва А. Арто. През поезията счупената чаша да стане отново цяла, да се усетим като „току-що сътворени“, макар да сме за малко тук; да отворим монолозите си към диалог с другия (по Сократ) и да заобичаме този друг „поне толкова, колкото обичаме себе си“.

Преподава дисциплина, решителност, спокойствие, самообладание, устойчивост при внезапни обрати, търпение, сдържаност и мекота, смелост, твърдост, категоричност и дързост при потопи и преврати, строгост, смирение и яснота, точност на мисълта, уместност на думите и усет за тишина, непоколебимост, спартанска непоклатимост пред глупостта, постоянно сражение с посредствеността и нейните огромни, неподвластни преимущества. Тази поразена от загуби и същевременно толкова жизнерадостна Екатерина, която знае, че „природата обича децата й да са весели, дори когато си играе и им мята светкавици и гръм на главите.“ Свършената от нея работа (като учител, преводач, писател, общественик, милосърдна сестра, мисионер, миротворец, международен делегат) е мъжествена по обем, воля, увереност, активност, безкомпромисност и издръжливост, прецизност, блестяща настъпателност, хладен ум и неотстъпчивост. Кръгът около Каравелова – най-високият политически и културен елит на страната и Европа. Времето на Екатерина – трудно, тъмно и войнствено. Личният й живот – изпитания и съдба като от античен сюжет. Всичко това е непосилно да се събере в едно представление. Аз съм убеден, че е невъзможно вече и в книга. Обемът на Екатерина Каравелова надхвърля порядъка на подобна вместимост. Нито мисли, че разкрива напълно и изчерпателно личността. Още по-малко сложността на духа й. Той прилича на артистична телеграма повече (започната и неизпратена досега) по повод онова - споменато в началото - неудържимо и автентично възхищение.

Присъединете се към нас за една незабравима вечер в театъра, където изкуството и животът се сливат в една история. „Глас“ не е просто пиеса, а преживяване – огледало, в което се отразяват битките и триумфите на всеки артист, който се осмелява да мечтае. Станете свидетели на превръщането на тишината в песен, на сянката в светлина и открийте Гласа, който резонира във всички нас. Изживейте магията на „Глас“ и позволете на представлението да ви вдъхнови да намерите смелост да излезете от сянката и да влезете в собствената си светлина на прожекторите. Чувствали ли сте се така, че независимо от всичко, което правите в живота си, може би никога не е достатъчно? Или сте мислили, че никога не сте съществували? Отговорите на тези въпроси са в дълбините на вашето съществуване. Най-значимият момент на пътя е осъзнаването, че всяко действие, което предприемаме, трябва да отговаря на нашите собствени стандарти. Осъзнаеш ли кой си ще разбереш, че си значим, жив и съществуваш. Виктория Глас, жена с изключително силен характер, ще ви покаже какво е да бъдеш себе си въпреки трудностите, хората около нас и провалите. Ще ви каже, че именно заради тях сме това, което сме и никога не трябва да спираме да следваме собствения си път. Спектакълът навлиза в същността на това какво означава да желаеш живота на някого, когото идолизираш, да стоиш толкова близо, но и толкова далеч от светлината на прожекторите, и в крайна сметка да намериш смелост да се изправиш пред страховете си и да прегърнеш собствената си идентичност. Това е история за битките, в които се предаваме, преди да се бием, за цената на преследването на сянката на гения и за дълбокото освобождение, когато се научим да обичаме себе си отново. Актрисата Антоанета Добрева – Нети се превъплъщава в ролята на Виктория Глас, дубльорката на оперната прима Мария Калас. Чрез образа на Нети навлизаме в психиката на една артистка, разпъната между възхищението и съперничеството, а гласът ѝ отразява бурните емоции на един живот, изживян в периферията на славата. „Миналото стои на пътя ти. Там, където никога не е имало път.“