Ivan Vazov National Theatre

Гърция.Двама мъже. Един остров.Между две войни.Един дом. Два етажа.Две сестри. Една тайна.Разтърсващ епос.История за неистовия кураж да не позволиш на смъртта да те раздели с онзи, когото си обикнал.*Спектакълът „Малката Англия“ е световна театрална премиера на романа на Йоанна Каристиани. Книгата е спечелила Националната награда за литература на Гърция през 1998 г.

Николай Гогол (1809 – 1852) е автор, при когото тъгата и трагиката се преодоляват чрез искрящ смях. Парадоксите на живота, пречупени през причудлива фантазия, при него са хем комични, хем мистични. Човешко и отвъдно, хора и духове се преплитат в хоровода на Гогол – шинелите са жизнени, портретите са живи, а носове се разхождат по булевардите. „Същността на човечеството се извежда ирационално от хаоса на мнимите реалности, които овеществяват света на Гогол“. (Вл. Набоков) Спектакълът е нов и оригинален поглед към прозата на Гогол и разширява сценичната представа за автора, като абсурдният му хумор се разкрива от артистите по завладяващ с импровизационната си сила начин. Спектакълът „Разходка с Гогол“ е част от Програма „Театър+“. Театър+ е платформа за дългосрочна и съвместна творческа работа за обмяна на идеи и представяне на нови драматургични и сценични тенденции на съвременния театър.

„Добро пеене, добър живот, добра смърт“ – това е мотото, което следва в живота и професионалния си път оперната прима Карлота Берлуми. И сякаш наистина успява да го изпълни: надарена с природно красив глас, тя на 17 години печели конкурс, а на двайсет вече пее в „Аида“ в Миланската „Ла Скала“. Животът е щедър към нея – отрупва я с талант, верни поклонници и многобройни любовници. Но появата на една друга оперна звезда сякаш хвърля сянка върху победоносното ѝ шестване по оперните сцени – Мария Калас. Когато я среща за първи път, Карлота не успява да прецени опасността, която представлява амбициозната гъркиня. По-късно обаче започва да провижда във всеки свой професионален и любовен неуспех зловредното влияние на Калас. Съперницата ѝ е пълна нейна противоположност: с гласа си като „пожарникарска сирена“, с новаторството в сценичното си поведение, с визията си на модел. Но най-необяснимото е поведението на публиката – зрителите се възхищават на Карлота, но някои предпочитат да гледат Калас и да я освиркат, вместо да чуят Берлуми. Провал на Калас предизвиква по-голям интерес, отколкото триумф на Берлуми. Какъв е ключът към тая загадка? В какво се състои магията, с която Калас успява съблазни тълпите по цял свят? На тези въпроси опитва да намери отговор Карлота Берлуми в залеза на дните си, когато ѝ остава да изпълни и последната част от своето мото – „добра смърт“. Ерик-Еманюел Шмит е френски драматург, романист, есеист и режисьор. Творбите му са преведени на 45 езика, а пиесите му се играят в повече от 50 държави. Добре познат е и на българската публика с многобройните спектакли по негови пиеси и литературни произведения. Романът му „Съперницата“, преведен и на български, излиза във Франция през 2023 г. по случай 100-годишнината от рождението на Мария Калас. Авторът прави театрална адаптация по него специално за проекта на Народен театър „Иван Вазов“. Стоян Радев е български театрален и филмов режисьор. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Има над 50 театрални спектакъла, сред които „Соларис“ (2000, ТР Сфумато), „Братя Карамазови“ (2005, ДТ Пловдив), „Куклен дом“ (2007, ТБА), „Солунските съзаклятници“ (2014, НТ „Иван Вазов“), „Палачи“ (2018, театър „София“), „Опит за летене“ (2018, НТ „Иван Вазов“), „Сирано дьо Бержерак“ (2021, ТБА), „Големанов“ (2022, НТ „Иван Вазов“), „Майка Кураж и нейните деца“ (2024, Сатиричен театър), „Хамлет“ (2025, ТБА), „Викове от подземието“ по „Записки от подземието“ (2026, Топлоцентрала). Автор е на филми и музикални клипове. Носител е на награда „Аскеер“ за най-добър режисьор (2021, „Кой се бои от Вирджиния Улф“ и „Плач на ангел“) и за най-добър моноспектакъл (2025, „Рожденият ден на Рупърт“). Награден е с ИКАР за най-добър режисьор и най-добър спектакъл (2026, „Берлин, Берлин“). Стоян Радев не за първи път работи по текст на Ерик-Еманюел Шмит. През 2019 г. поставя „Развратникът“ в Театър „София“.

„ТАМ“ е спектакъл инсталация, който изследва как се създава място на убежище, в което отново можем истински да почувстваме себе си и другия. Locus amoenus е не само физическо или въображаемо пространство, но и емоционално и психологическо убежище. Място, което съществува само докато сме заедно, където телата, гласовете и присъствията се преплитат в едно общо състояние на внимание. Няма безопасно място, няма разделение между сцена и публика – има общ въздух, споделена тишина, движение, които преминават от едни към други. Светлината се пренася, разпада се. Звукът следва жеста, гласът се смесва с материала на пространството. Всеки момент е различен – мястото се променя и ние заедно с него. Концепцията за locus amoenus или „прекрасното място“ има универсално значение, защото отразява дълбоко вкоренената човешка потребност за място на сигурност и покой на тялото и ума. Locus amoenus е убежище от външния свят, в което можем да се изолираме, за да се възстановим и да се свържем отново със себе си и с другите на по-дълбоко ниво. То е крехко и уязвимо пространство, което лесно може да бъде нарушено. То носи интимността на споделените моменти, които създаваме в тези пространства. Артистичната концепция на проекта изследва идеята за locus amoenus в контекста на съвременния свят на дисонанс. Целта е да се създаде артистично пространство, което не само позволява, но и приканва аудиторията да изследва своите представи за убежище, сигурност и уют и как може да постига и поддържа това психо-емоционално състояние. Къде е балансът между реалността и идеала; между стремежа към утопичен мир и обкръжаващата ни действителност? Проектът разглежда и концепцията за живота като сън, където сънят често се използва като метафора за бягство от реалността. Кой е вашият locus amoenus? Как можем да изграждаме заедно тези места „там“? Има ли колективно „там“, което можем да търсим като общество? Деян Георгиев е мултидисциплинарен артист и хореограф, работещ в пресечната точка между изкуство, наука, присъствие и движение. Завършил НАТФИЗ, той се движи между театъра и съвременния танц, изследвайки как тялото, системите и средата си взаимодействат и резонират помежду си. Неговото соло представление Wired е избрано в селекцията на Aerowaves Twenty23, а Last Orbit е включено в Moving Balkans Showcase 2026. Хореограф е на сценични продукции като Одисей в Драматичен театър – Пловдив и Моби Дик в Народен театър „Иван Вазов“. Включен е в класацията Forbes Bulgaria „30 под 30“ и има магистърска степен по хореография, артистично изследване и ко-създаване от Codarts/Fontys, Холандия, където развива своята практика, изследваща сценичното пространство като жива екосистема на взаимовръзки между тялото и заобикалящата среда. „ТАМ“ е четвъртият проект, който се реализира по линия на Програма „Апостол Карамитев“. Програмата стартира през 2023 г. по повод 100-годишнината от рождението на големия български актьор Апостол Карамитев. Основната цел на инициативата е да се даде възможност за представянето на различни форми и естетики, да се предложат нови, интердисциплинарни перспективи към правенето на театър, да бъдат открити интересни автори, идеи и практики, да се отправят нови артистични предизвикателства към трупата и екипа на театъра, да се даде видимост на нови или непознати за Народния театър автори, които да внесат своеобразните си разбирания за сценично произведение. Представлението не се препоръчва за лица под 14 години и за зрители с фоточувствителност или епилепсия.

За втори път едно от най-интересните имена на европейския театър словенският режисьор Йерней Лоренци ще поставя с трупата на Народния театър. След постановката „Орфей“ Лоренци се завръща в София, за да работи по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“ (2012 г.). Романът е превеждан на повече от 20 езика, печели престижната международна награда „Ян Михалски“ през 2016 г. и е финалист за Американската награда на PEN за превод, Premio Strega Europeo, наградата на Haus der Kulturen der Welt, наградата „Грегор фон Рецори“ и други. Според списание The New Yorker „истинският стремеж на Георги във „Физика на тъгата“ е да намери начин да живее с тъгата, да ѝ позволи да се превърне в източник на емпатия и благотворно колебание...“. Късометражният анимационен филм „Физика на тъгата“ по едноименния роман (реж. Теодор Ушев) печели множество международни отличия и е сред заглавията в краткия списък за наградите „Оскар“ през 2020 г. В романа времето не следва хронологичен ред, а е фрагментарно, циклично и преживяно отвътре. „Физика на тъгата“ разказва за начина, по който човекът преживява времето, историята, загубата чрез паметта, емпатията, историите. По разбирането на свети Августин: времето съществува преди всичко в човешкото съзнание, а не като обективен поток. Минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно; паметта променя и огъва времето, а настоящето е крехко и мимолетно. Книгата е изградена като архив, куфар или лабиринт от спомени. Личните спомени се преплитат със семейната история и колективната памет. Спомнянето се превръща в етичен акт – опит да бъде съхранено онова, което иначе би изчезнало. Паметта не е точен документ на фактите, а нещо нестабилно, фрагментарно и дълбоко емоционално. Тъгата не е слабост, а форма на познание, тихо противопоставяне на съвременността, обсебена от идеята за щастие на всяка цена. Романът е елегия за всичко, което постепенно изчезва. Писането се превръща в опит да бъде спасено онова, което е на път да се изгуби завинаги. Спектакълът на Йерней Лоренци създава сценична версия, която превръща литературния лабиринт в жив театрален свят от спомени, истории, образи, гласове и тела. В центъра на спектакъла е човекът, затворен в собствения си лабиринт от минало и бъдеще, от страхове и надежди, от самота и копнеж за близост. Митът за Минотавъра се преплита с личната и колективната памет, а отделните човешки съдби образуват общ разказ за поколенията, за изгубеното време и за способността ни да чувстваме болката на другия като своя. Със своя дълбоко емоционален и ритуален театрален език, Йерней Лоренци изгражда спектакъл, в който ансамбълът се превръща в единен организъм, а сцената – в пространство за споделено преживяване. Чрез музика, лични разкази, спомени и колективно присъствие актьорите търсят онова, което ни свързва отвъд различията: човешкото и общото настояще. Спектакъл за емпатията като форма на съпротива. За човешката нужда да пазим следите на миналото и да мечтаем бъдещето заедно. Защото, както напомня Георги Господинов, след края на света може би най-важното е да разтворим ръце и да прегърнем другия.

„Повечето пиеси на Константин Илиев избягват клопките и лесното балансиране на ръба на позволеното, а онези, които се докосват до същностни за българската култура нагласи и ценности, до драматичното проблематизиране на българската рефлексия на най-важните събития както в българската история, така и в тази на ХХ век, ще останат сред най-доброто, създадено изобщо в българската драматургия: „Великденско вино“ и „Нирвана“ са само най-налагащите се имена“, пише преди години проф. Виолета Дечева. Но думите ѝ остават актуални и днес, когато за втори път на сцената на Народния театър ще видим постановка на пиесата „Великденско вино“ от Константин Илиев. Пиеса, превърнала се в обичана, съкровена класика, обиколила с невероятен успех сцените на българските театри. През 1993 г. режисьорът Иван Добчев я поставя в НТ с незабравимия Велко Кънев в ролята на поп Кръстьо Никифоров и Цветан Алексиев в ролята на Гечо Немия. По повод 150-тата годишнина от обесването на Васил Левски с величествената задача да възкреси във въображението ни образа на Апостола се заема режисьорът Явор Гърдев. И как другояче, ако не с „Великденско вино“ на Константин Илиев. В ролята на поп Кръстьо е Владимир Пенев, а Павлин Петрунов играе Гечо Немия. Поп Кръстьо в разрез с канона, но от пастирска грижа и с надежда за помирение с ловчанлии, е запазил комката в потира непотребена, за да може да причести някой мирянин през деня. Църквата обаче и днес остава празна. Явно никой не желае да се причестява от ръката на Поп Кръстьо. Между свещеника и ловешкото паство е зейнала пропаст и изглежда той сам ще трябва да потреби светото причастие, което макар и със закъснение, е длъжен да направи. Пристъпвайки към потира обаче, Поп Кръстьо се сеща, че според устава на Вътрешната революционна организация, на която сам е бил член преди Освобождението, предателството се наказва със смърт. Възможно ли е бившите ловешки комитаджии да стигнат дотам, че да сипят отрова в причастието, докато не е било пред очите му? Затова ли никой не идва да се причестява с тази комка? Защото е отровена? И чия ръка би дръзнала да посее смърт чрез оскверняване на свещените дарове — плътта и кръвта Христови? Наоколо се навърта единствен Гечо Немия — лудият клисар, който ще бъде поставен на изпитание от поп Кръстьо чрез страстна обвинителна реч срещу деянията на Апостола на свободата. Преди да отбележим 150-тата годишнина от обесването на основателя на Вътрешната революционна организация – Васил Иванов Кунчев, имаме случай да възкресим присъствието на Левски във въображението си. От три години насам екипът на настоящия спектакъл, облегнат на солидните плещи на двамата си доайени – драматурга Константин Илиев и художника Павел Койчев, бавно и търпеливо очакваше възможността за среща с възкресеното в думите на Поп Кръстьо присъствие на Апостола. Именно в град София, където преди век и половина бе вдигнато бесилото, именно на улица „Дякон Игнатий“, ежедневно напомняща ни с името си кого сме изгубили на това бесило, ще чуем отново обвиненията на поп Кръстьо Тотев Никифоров към единствения неоспорим български герой. С пронизващите думи на Константин Илиев и сред образите на Павел Койчев ще потънем в споделената болка и радост от онова тихо, мъдро, дълбоко и истинско родолюбие, на което все още са способни творци като тях двамата. Дори във време, когато лицата на светците висят по прасците.

Кейко е странна още от дете. Всяко нейно действие е подчинено на собствената й логика, която обаче не се вписва в цялостния модел на обществото, чиито правила тя не може да проумее. Ето защо решава да се затвори в себе си и да имитира поведението на околните, за да бъде „нормална“, а не „чуждо тяло“. На 18 години започва работа в конбини и открива своя житейски рай. Конбини са магазини в Япония, където денонощно можеш да откриеш всичко. Те навсякъде си приличат, служителите са в униформи и обслужването е стандартизирано, с репетирани и майсторски отработени фрази към клиентите. В този съвършено функциониращ механизъм Кейко говори и действа точно както се очаква от нея. Да е зъбец от машината конбини за нея е не просто средство за оцеляване, а идеал на съществуване. „Много теми се провиждат в романа на Саяка Мурата. Целият механизъм на човешкото съществуване се оглежда в едно „чуждо тяло“. А конбини - биещото сърце на покупко-продажбата -парадоксално се превръща в своеобразна дзен градина. И всичко това е поднесено с лекота, абсурд и хумор“, казва Марий Росен. Саяка Мурата (р. 1979 г.) е сред най-изтъкнатите представители на модерната японска литература. Всяка нейна творческа изява й носи признанието на критиката и на читателите, както и авторитетни отличия. „Жената конбини“ (2016) е 10-ият й роман, от който са продадени повече от 1 милион екземпляра в Япония, преведен е на много езици, удостоен е с престижната награда „Акутагава“. Самата Саяка Мурата е работила в денонощен магазин. Нейният болезнено откровен разказ от първо лице за „униформените“ делници на жена, обрекла се на своето конбини, е и абсурден, и комичен, и шокиращ. Марий Росен (р. 1977 г.) е български режисьор, актьор, поет, автор на текстове за песни, музикант, преподавател в НБУ. Завършва „Театрална режисура“ в класа на Стоян Камбарев и Юлия Огнянова в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ през 2000 г. Поставял е на сцените на Народен театър, театър „София“, Театър 199, Сатиричен театър, Столичен куклен театър, РЦСИ Топлоцентрала. Отличен е с Икар 2015 за режисура за „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени“ (независим театрален проект) и е номиниран за Аскеер 2023 за режисурата на „Дишай“ (ТР Сфумато). Работи за независимата театрална сцена и създава експериментални, сайт-спесифик, интерактивни и дивайзинг театрални представления. Фронтмен е на синтпоп групата „Help Me Jones“. „Жената-конбини“ е петият проект, който се реализира по линия на Програма „Апостол Карамитев“. Програмата стартира през 2023 г. по повод 100-годишнината от рождението на големия български актьор Апостол Карамитев. Основната цел на инициативата е да се даде възможност за представянето на различни форми и естетики, да се предложат нови, интердисциплинарни перспективи към правенето на театър, да бъдат открити интересни автори, идеи и практики, да се отправят нови артистични предизвикателства към трупата и екипа на театъра, да се даде видимост на нови или непознати за Народния театър автори, които да внесат своеобразните си разбирания за сценично произведение.

Драматургът Ката Вебер претърпява дълбока травма, която я подтиква да напише пиесата „Частици жена“. Талантливо пресъздаденото лично страдание предизвиква съпреживяване по теми, от които съвременното изкуство рядко се интересува. Спектакълът е повод да се преосмислят характерните за съвременния свят проблеми за страха от Другия, за справянето с болката и за различните прояви на обич. Пиесата намери великолепен състав в лицето на екипа на Народния театър. Театър+ е платформа за дългосрочна и съвместна творческа работа за обмяна на идеи и представяне на нови драматургични и сценични тенденции на съвременния театър. Номинация АСКЕЕР 2023 за Крис Шарков за режисурата на „Частици жена“ Номинация АСКЕЕР 2023 за най-добро представление за „Частици жена“ Награда АСКЕЕР 2023 за Поддържаща женска роля за Мария Каварджикова за ролята ѝ на Магдалена в „Частици жена“

Името на Медея лесно извиква образа на едно крещящо чудовище-убиец от Aнтичността. Но истината е, че Еврипид пренася преживяването на Медея неловко близо до всеки от нас. Неговата Медея е съвсем реална жена, която се сблъсква с непосилно за нея изпитание. Тя се страхува, че ще преживее тотално унижение, което за нея е равносилно на изличаване. Нейното решение е крайно, но далеч не е нечувано и в съвременния свят. Мислим си, че това, което тя извършва, е извънредно емоционално и ирационално, но всъщност ужасяващата ѝ постъпка е резултат от желязна логика. Може би нейната история е и едно своевременно предупреждение към нас, обитателите на един свят, все по-обсебен от ефикасността на алгоритмите и изкуствения интелект, че трябва на всяка цена да съхраним здравия си разум и обикновеното си благоприличие. Защото логиката е добър слуга, но лош господар. *Местата за спектакъла са правостоящи и зрителите се намират на самата сцена, докато актьорите играят сред тях. Деклан Донелан е световноизвестен театрален режисьор, артистичен директор на британската компания „Cheek by Jowl“, която основава заедно със сценографа Ник Ормерод през 1981 г. Техните знакови постановки са представяни в повече от 50 държави, като оказват огромно влияние върху развитието на театралния език и възприятието на публиката по целия свят. Актьори, сред които Ейдриън Лестър, Том Хидълстън, Ралф Файнс, Том Холандър, Оливия Уилямс, Гуендолин Кристи и Матю Макфадиън, развиват своя талант, работейки с „Cheek by Jowl“ в началото на своята кариера. Авторите, с които компанията основно се занимава, са европейските класици, като Шекспир е сред най-поставяните от тях. Поставят френските класици Корней и Расин, а също и имена като А. дьо Мюсе, А. П. Чехов, Ал. Пушкин, Ал. Островски, Калдерон, Софокъл, Лесинг и др. Международното признание за значимостта на „Cheek by Jowl“ включва множество театрални награди като „Лорънс Оливие“, „Златен лъв“ (2016 г.) от Венеция за цялостно творчество, Международната награда „Станиславски“, присъдена през 2018 г. на Деклан Донелан за изключителен принос в развитието на световния театър. Заедно с Ник Ормерод като артистични директори са удостоени с почетния Орден на Британската империя. Cheek by Jowl гостува за първи път в България през 1987 г. със спектакъла „Дванайсета нощ“ от Шекспир, който се играе в София и Пловдив. През 1994 г. тяхната постановка на „Както ви харесва“ с Ейдриън Лестър e представена в Народен театър „Иван Вазов”, а през 2023 г. на Голяма сцена гостува и представлението им „Животът е сън” от Педро Калдерон де ла Барка. Награда „Гран При“ за най-добър спектакъл от Международния театрален фестивал „Скупи“ в Скопие, Северна Македония Номинация за Награда ИКАР за Водеща женска роля на РАДИНА КЪРДЖИЛОВА за Медея Номинация за награда ИКАР 2025 за Водеща женска роля за РАДИНА КЪРДЖИЛОВА в ролята на Медея Деклан Донелан пред БТА: Само технологиите се развиват, но не и човешката природа – БТА, 23.10.2024 г. Медея или озаптяване бесовете на гнева – Кристина Патрашкова, Филтър, 19.10.2024 г. Радина като Медея разтърсва зрителя на агората в Народния театър – СЕГА, 19.10.2024 г. Радина Кърджилова страхотна като убийцата на Медея – 24 часа, 17.10.2024 г. „Медея“ – дисекция на болката от предателството през Античността до наши дни – Art Portal News, 14.10.2024 г.

Горчива комедия на нравите, в която режисьорът умело изправя актьори и зрители пред въпроса – ние или времето сме „виновният” и кани всички на едно пътуване към себе си с очарованието на някогашния хайлайф на стара София, с дъх на любов и театралност, с истината, че всички сме склонни да казваме на другите единствено това, което не можем да скрием. „Виновният” е пиеса, в която героите често повтарят: „Времето беше такова“. Произнасят го като обяснение, оправдание, оневиняване… Този опит да прехвърлим на времето отговорността за собствените си компромиси всъщност е нелоша с удобствата си роля, която играем пред самите себе си. Само че никое време не е достатъчно виновно, за да ни направи напълно невинни. Димитър Димов пише „Виновният“ в епоха, прегърбена от вини. Към многото ѝ чудовищни изкривявания принадлежи и едно, което сякаш забравихме най-лесно: лицемерната безпрекословност, с която отричаме или пренебрегваме непредвидимата сила на чувствата. Героите в тази история се блъскат в страхове, ограничения, илюзии и клишета от края на петдесетте години. Странна, много самотна в българската драматургия пиеса е „Виновният“, отбелязва Юрий Дачев. С необяснимостта на привличането между героите, с неизбежните катастрофи, с непроизнесените откровения. Но продължаващото ни неразбирателство относно подялбата на вина: нашата собствена и другата – на времето, прави този текст жив и съвременен.

Лиричен колаж за любовта по стихове, писма и спомени на Иван Вазов „О, ти, която и да си...“ е лиричен колаж, който с много театрално въображение и почтителност се опитва да отговори на въпросите: Кои са обичаните, тайнствени жени, вдъхновявали поета? Кои са жените зад неговата величествена осанка? Какво е присъствието на Съба Вазова – майката, бдяща до края на живота си като орлица не само над своя първороден син Иван, но и над всичките си девет деца? Все пак се знае колко обичан и обичащ е поетът – от първата любов с Катерина до залезната – към Евгения Марс, на която посвещава негласно антологията си „Люлека ми замириса“ през 1919 година. Несподелимата любов с покръстената туркиня Пеша в Берковица, на която Вазов дава поетичното име Зихра, като в едноименната посветена ѝ поема, и разтърсващата, съдбовна среща, и двегодишно преживяно щастие с Пелагия в Пловдив, са сред знаковите събития в лиричния разказ за поета, одухотворен от много негови стихотворения, откъси от писма и спомени...

Международната програма на Народен театър „Иван Вазов“ #СценаБезГраници представя: Градски театър - Любляна (MGL), Любляна, Словения със спектакъла На пръв поглед Нора е щастливо омъжена жена и майка на три деца. След години лишения и жертви семейството ѝ най-сетне е на прага на по-спокоен живот, когато съпругът ѝ Торвалд Хелмер получава работа като директор на банка. И всичко би било прекрасно, ако Нора не беше измъчвана от една необмислена постъпка в миналото, извършена от любов към съпруга ѝ. Когато той се разболява тежко, тя подправя подпис и взема назаем голяма сума пари от нотариуса Крогстад, за да осигури на мъжа си необходимото лечение. Сега Крогстад я изнудва и заплашва да разкрие тайната ѝ. Нора отчаяно се надява Торвалд да разбере причините за действията ѝ и да застане до нея, когато истината излезе наяве. Но когато той реагира по съвсем различен начин от очакваното, тя го вижда в нова светлина и осъзнава, че вече не може да продължи живота си с него. „Нора, или Куклен дом“ е една от най-известните и най-често поставяни пиеси на норвежкия драматург Хенрик Ибсен. При първото ѝ представяне в Кралския датски театър в Копенхаген през 1879 г. тя предизвиква бурен скандал. С тази пиеса Ибсен подлага на критика патриархалния модел на буржоазното семейство и отстоява правото на жената сама да избира и да се освободи от подчинената си роля в брака. В центъра на вниманието му е вътрешното израстване на Нора, свързано с бунта ѝ срещу обществените норми, които възпрепятстват правото ѝ да действа според собствената си воля, преценка и съвест. По свой начин Нора продължава да присъства и днес в редица произведения, които изследват отношенията на власт между мъжа и жената. Тя е първата героиня в историята на европейската литература и театър, която заявява нуждата от равноправие между половете. Айда Смрекар, Матей Пуц, Йерней Гашперин, Мойца Функл/Нина Раковець, Яка Лах/Юрий Древеншек (гостуващ актьор) Гостуването се реализира в рамките на обмена между Народен театър „Иван Вазов“ и Градски театър - Любляна (MGL), Словения